Бина Калс

ПЪЛНОЛУНИЕ

Високата вода на пълнолунието

върху гладкия гръб на делфина

в часовете на онази нощ

с безсънието на щурци

и гласове от топли раковини

пощадени от гнева на морето;



а аз - край корабите,

търсещи примамливи извивки на бреговете -

образи на поне няколко Елени

и моя ангел подложил крилото си,

за да има къде да ме отмори сънят.



Тук-там морски петли

под дърветата на нощта пеят

и побелява солта на мълчанието

като отровна змия,

захапала опашката си с болката:

”не мога да живея без старата си кожа”.



Да дойде и остане слънцето,

да отмести плочата на кошмарите,

да ни изкачи нагоре до непозната земя,

където никога не ще се наложи

да целувам морето за сбогом.

Не се смея, защото ми се плаче.

Но това е друг живот.

ИЗКАЧВАМ ТОЗИ ЖИВОТ
с мълчание, униние или нокти
забити в ефимерната тъкан на радостта.

Вървя след чистото лице на дъжда
и мокрите утрини мият
очите ми със светлина.
Това, което като плод на раковина имам,

искам да задържа по-дълго
в колебанието на ръцете си.

Вървя ли с лице към стъпките,
спомени с ударна мощ ме огъват като свещ.


Дали ще взема златния фенер на лятото,
еуфорията от твоята приливна вълна,
ключалката на вятъра, през която ме завихряш?
Къде отивам,
какво няма да мога да скрия?
Ще ми остане ли време
да се раздавам без отчаяние,
да те обичам, да те разбирам -
преди и тогава:
когато ще чувам как чинарите пият вода,
когато ще пътувам с корените им
сред онези влажни и топли камъни...