Диан Киров

Бургас

Познавам те! Ти беше моя град
Поезията с тебе си делихме
Всяка топла гръд и всяко име
Отключващо вратата на съня ми

Познавам те! Ти беше моя град
С тъмните увиснали пейзажи
на единственото ми море
което от рибари не опазих

Познавам те! Ти беше моя град
На гларусите черния покров
На детството ми сребърната нишка
С която лятото доплитах нощем...

Сумрака е пейка
А може би - есен
Храменен зид сребристотелесен
Вълна недоносена в кула от восък
Пчелата царица станала просяк

Мед, медовина, вино от ручей
Остър въпрос към времето сучещо
Ти, от снежинки маково бели
Черна луна в нозе непревзели страха ми...

Сумракът - картина кръгла в нозете
Тлее едвам в своя вятърен тембър
Вятърът черен отново момиче
"последното ново начало" пише
/с гласни/
по устни съседни на страстите

Бял ред
Разцъфналите сливи мамят
Глашатаи на прашеца хранят се с пръсти
В друга пролет ме понася
Пръстта до Бога извисена
Тухлите, града - все сенки мои
Подпалвачът, който спуканите чувства брани
Баща стоглав като вълна
Стаи с мойте корени донесени от дъжд
Задачите със знатни уравнения
И после съвестта, че златото не гасне
Извлечено от гласните на този сън
струите мастилени - послеписи на дъха ми...
Верността , слепците, душите им безсеменни
Утрото, стръвта от черен хляб
за рибите предели водоравни...