Танцьорката с кученцето




Парти! В събота вечер. Музика, Depeche mode ! И там – една жена. Завзела
дансинга, колоритна, очепривличаща.

Тя беше от типа, чието минало познаваш, но никога не си
забелязвал. Работеше като библиотекарка от Ихтиман, а преди да стигне до
местното читалище завърши с отличие местната гимназия, след това влезе от втори
опит в библиотекарския. Животът й беше посветен на книгите, на баба й и
тираничната й майка, с които живееше от както
се помнеше в старата къща на края на нищото. Без да броим кучето – малък,
рошав, вечно сърдит пудел. Всичко това беше толкова старо и сигурно, че
понякога трябва да си напомняш да дишаш, за да не заспиш за винаги в това
спокойствие.

Веднъж обаче, на една от поредните разходки в покрайнините
кученцето изквича, изблъскано от огромния ТИР. Тя заплака. Изненадващо
огромното пушещо чудовище забави и спря край пътя. От него слезе татуиран
чичак, мустакат и почесващ се с неестествено дългия нокът на лявата си малешка.

-








Много съжалявам. Не го видях! - извини се той.

Тя мълчеше и не виждаше.

-








Ако искате, ще го закараме ... тук на близо има
ветеринар, виждал съм табелата хиляди пъти. Малко по-нататък, след завоя.

Разплакана, не виждаща тя се понесе след него. Не забеляза
ръцете му, обходили тялото й докато й помагаше да се качи в големия камион.
Забеляза го едва когато с една плесница той я закова за седалката. Нямаше време
да се разплаче от болката, разкъсала девствената й вътрешност. Малко по-късно
падна в калта край пътя, а няколко метра по-нататък видя летящото тяло на
кучето си. Така и не разбра кога взе трупчето, кога се прибра.

В къщи всичко беше тъмно. Майка й и баба й отдавна бяха по
леглата. Трупа сложи в найлонова торбичка и я метна в кофата край портата. Качи
се в стаята си и пред огледалото съвсем бавно се съблече. Огледа червеникавите
белези по тялото си, оставени от грубите му ръце. И се усмихна. Прокара ръка по
кожата си. От този ден всичко се промени.

Вместо пред телевизора със старите досадни жени, вечерите тя
прекарваше пред огледалото. Купи си, тайно разбира се, дантелени прашки, по
които тренираше новото си аз. Една Деми Мур, тананикаща си и танцуваща възможно
най-предизвикателно пред очите на мълчаливото огледало.

Една събота тишината на тихото й фалшиво припяване и
омръзна. Изчака всички да си легнат. Отвори гардероба и намери най-вулгарното в
него. Пола до коленете, падаща като испанска, на майка си, купена в миг на
лудост, която никога не бе обличана, бяла риза, единствената, която стоеше
свободно дори разкопчана до над гърдите, с коланче отзад, взе чантата – голямо
портмоне с каишки и какво ли още, и я натъпка с червила, сенки, руж за разкош,
обу единствените по-шик обувки – онези от бала й преди няколко години, които
никой в класа й не хареса. „Старомодни били, пък и тази пеперудка отгоре,
блестяща". Голяма работа, за толкова години никога не са я одобрявали, пък сега
ли ...

С последния автобус се добра до София. Така попадна в клуба,
в който ние всички й бяхме околни.

Гледам я как жадно и уплашено поглъща втората си бира на
екс. Как ли въобще е намерила това място, толкова скрито и ъндърграунд за
хората, които го търсят.

Тя се оглеждаше плахо в тъмното, поглъщайки неприятната
горчива течност. След това нещо стана. Feel you, Personal Jesus и Damaged people я прекършиха и тя започна своето one man show . Беше онази
бар-гърл от филма, най-голямата мръсница. За пилон й слушеше стената на dj- пулта.

Всички я гледаха, наистина. Хипнотизирани. В ръката й
започнаха да се озовават някакви чаши със странни на вкус коктейли. Тя ги
поглъщаше без да забелязва този, който й ги подаваше. Един не по-малко пиян от
нея дебелак, подскачащ като руски мечок около нея. А тя продължаваше да
танцува.

„She''s a maniac, and she danced like she never danced
before".

След няколко коктейла дебелакът изчезна. Тя трудно се
държеше на краката си. При едно от поредните завъртания видя светлината от
коридора водещ до тоалетната. С усилия и залитания, клатушкаща се, тя тръгна
натам...

След малко се върна на своята сцена и продължи да се върти,
да повдига полата си, да попива учудените погледи наоколо. Беше
предизвикателна, като 3-годишната си кокетничеща съседка. По обувките й личаха
пресните следи от закуската й.

Точка.




П.С. Не знам какво е станало с нея. Не се опитах да я спася.
Дебелакът го нямаше.