Eми Цветкова
сок от сироко и олеандри
пил ли си мляко в стъклена чаша Пол
от ръцете на любимата
стъклото е стъкло скъпи
както и до го наричаме
съдържание на крехкост и овали
криещи най дълбоките порязвания
под тънката
прозрачна уязвимост
пил ли си мляко в стъклена чаша Пол
струята облива стените на чашата
като вълна която се къдри по екзотични брегове
и образува водовъртеж
онзи
който
те всмуква завинаги
с дантеленото си очарование
пил ли си мляко в стъклена чаша Пол
стоплено от дъха на жена
с капка любов
и тихо ожесточение
онова носещо грях неопрощение
в последната глътка
отрова
виновен е вятърът Пол
онзи вятър наречен сироко
влачещ най перверзните духове от пустинята
драска с нокти по гърба на бялата ми рокля
изнасилвайки дългото русо в косите ми
докато се превърнат във бич
bitch
само белият олеандър цъфти
изпий си млякото Пол
в най съвършената чаша
стоплена от дъха ми и капка любов
няма да разбереш за олеандрите ,които плакаха
тази нощ
докато усуквах стеблата им
с цялата нежност
на която съм не/способна.
дъщерите ще платят греховете ми
***
со(у)л за Анна
“Мозъкът ти може да греши понякога, но сърцето ти никога."
Из ” Мистър Бог , това е Анна”
Мистър Бог
чувал ли си за Анна
която бродира поезия далеч от бреговете на Бенуе
понякога на запад
от града на белите самолети
в които пушенето на пури с малини е
с т р о г о з а б р а н е- но
понякога на изток
в полите на Витоша
докато смога се усуква между тях
и къдри офиката
тя отпива от капучиното с мартини
отрязала
поредния принц
Мистър Бог
помниш ли Анна
и онзи Оресте,
за който нощта отваря въображението си
с дългите си пръсти
ухаещи
на карамел и магнолия
бих могъл да изям всичката пръст докато копая
свързващи тунели
в разстоянията
от Източното крайбрежие до гората пред Калина
или Кали
и двете еднакво горди
до смърт
Мистър Бог
пиша ти защото
нищо не запълва самотата
зейнала
от 10 до 13
като въжен мост
разтеглив точно 4 500 минути
всмукали тънките стъпки на заминаването
с последният чартър
на мислите
Мистър Бог
надявам се
с всички нерви окончания
по заоблените си
ръбове
че
Олимпия ще избърше сълзите ми
падащи върху нажеженият пясък на Корфу
някой ден
ще сглобяваме на ум думите
с които
сами си избираме приятелите вместо роднини
Мистър Бог
когато вдигна глава
присвивам очи
от упоритата светлина поставена в рамките на вратите
Хели(ос)
напористо влиза
а роклята по зеленото сега е само бяла
и викам мъглите за да изплета люлка
в която ще съм зародиша на утре
и after day
всичките онези after
докато се
надявам
че грешките са единствено
в мозъка ми.
Мистър Бог
нека Франсоа среши косите й някой ден
защото аз бих му отрязал пръстите
за да изплета отново растите
с тях
по раменете й
дълги от Хургада до Тива
защото ми липсва смеха й
и лалетата
падащи
след него.
// на Хелена
***
Буковски и царевицата за един идиот
"Почти всеки се ражда гений, а умира идиот."
Ч.Буковски
някога копаех царевицата
и се примирявах с жестокото слънце
надявайки се да свикна
/ами да един ден/
борихме се дълго и жестоко
и накрая то побеждаваше –ама естествено
звезда е
та копаех и си мислех
пейте робини
съвсем забравила за собствените си стихове
които хранеха мишките по тавана
/така е ,щом не могат да хранят децата ми/
поезията е толкова излишна в случая
като дайкири в края на нивата
грим който се смесва с потта
и парфюм миришещ на евтино
мечтите ми се ограничаваха до това
да завали да завали да завали
или поне да преминат две три облачета
да не получа пристъпи от Хашимотото
и ако може да оцелея,за да видя как растат децата ми
как израстват като зрели жени
някъде където вероятно няма нито толкова суша и слънце
семпли мечти
като царевицата ,
които нямат нищо общо с поезия
нито с рими
нито с романтиката
да не говорим за луна страсти и тръпки
мазолестите ми пръсти
плевяха паламидата
спретваха бърза манджа за непретенциозни гърла
и сгъваха дрешките на децата
милваха вечер
рошавите им косички
но не творяха метафори в изящна стъпка
забравили анапест и
дактил като отнесени понятия
и сложно интегрално уравнение на синора
не знаех нито кой е Буковски
Бродски ,Лалич
Не бях чувала за Силвия Плат
Васко Попа
нито един от тях не ми носеше хлябът насъщен
и живеех някак си
абе живеех си скотски
без да ми пука за музи в хорей или ямб
важното е че оцелявах
и днес
и днес
и после и пак
животът застинал като кадър в черно-бял филм
докато веднъж завила обяда си във вестник
прочетох стих от някой си Буковски
предъвквайки сухата филия
грубоватата му поезия взриви хранопровода ми
върна вярата
и вятърничавите музи
усещането за различност и смисъла
в това
да се бориш да бъдеш себе си.
и да промениш живота си.
***
собствената ми глупост
„В глупостта всички жени са еднакви.”
Еразъм Ротердамски
попивам
случайно изтърваните ти думи
като трохи на вятъра
и всеки глад е крайна нужда
но в ситост няма как да ми повярваш
в самозабравянето
мисля има странна семиотика
стремежът към изконна изключителност -
да си поне веднъж
специален
за принц или за просяк
в странните пътища за завръщане
нечии очи
ме притеглят в орбитата си
в космическият шепот на вселената
състояща се от теб
и всичко което ти се случва
изпод закъснелите облаци подвиквам
като пастирка на последният дъжд
да уловя стряхата на крайният залез.
не гаси луната.
не тази нощ, моля те...
след всяко отпиване
чашата е все по-празна
за сметка на изпълващото ни отчуждение
в тънката омая,
забраненият плод е сладък
вероятно си струва всяка цена
крехките пукнатини по листата
намекват
за есента във очите
мирисът на сняг отрича надеждите
за близост
чакам да завали
двояко като chabbat
почивам и неделнича,
следвайки писанията на духовните наследници на Езекил
потъвам в празното мълчание
без опасения че нарушавам правилата
констатираната истина не ме прави нито повече
ни по-малко жена
или глупава
ако има прераждане пак бих поискала да съм точно
това
с риск да повторя всяка една глупост
потвърждаваща човешкото ми
несъвършенство.
***
two hours after today
някога с девственото си съзнание
(не очаквайте друго от блондинките ,родени такива)
мислех че хората
са като чисти бели страници
от които четем това ,което сами вписваме
някога твърдях ,че вярата
е най чистото нещо на света
и не се нуждае от доказателства
вероятно прекалявах с четенето на Библията ,но забравях за
“… по делата им ще ги познаете”
някога имах усмивка
и ръце ,с които прегръщах целият свят
и се чувствах част от него
не се замислях над това ,как той ме моделира
според чуждо построени представи
без излишната обективност ,
която наричат истина
някога като казвах завинаги
и си представях Апокалипсиса
дори двата часа след него
в които
няма да престана да съм себе си
нито ще престана да вярвам във всичко онова
към което се стремях
дишайки
някога…
това беше някога
днес
днес всичко изглежда различно
зад пропукани усмивки
долавям разтичащо се лицемерие
колебая се пред прегръщащи ръце
и хапя тези които ме потупват по рамото
и е по лесно
да ги отблъсна
никога не сме живели достатъчно
зад всеки ъгъл те причаква спотаен
поредният житейски урок
можеш да пропаднеш в него
като в канал,чиято шахта е предадена за вторични суровини
да счупиш краката си
крилете
или там каквото си въобразяваш че ти е било необходимо
и да останеш инвалид
и ми тежат обиците след всяка грешка
и поредното нелепо доверие
какво ми пука ,че са перлени
и са пропуск за светски събития
как да имам житейски ценности
след всяко
отричане
предателство
падане
как да казвам : обичам
когато по дяволите
след всяка следваща обич се чувствам изпразнена
все по мъртва
и живея наужким,точно така е
до всяко ново утре.
право казваш:
Day
After day
After day after day
най много е нищото което давам
/ на гърба ще прочетеш,
цената е по договаряне/
но чети ,защото в евтиният си вариант чувствата излизат скъпо
липсите ми са толкова окончателни
че нямам нужда от гума да трия миналото си
като добър творец ще си напиша ново
такова ,че да изнася на всеки
най вече на мен
след шока удобно потъвам в амнезия
широка като халат
точно толкова комфортна и пухкава
като току що купена от магазин”Еxpensive”
нямам нужда от здравни застраховки
анамнезата си я пиша сама с няколко чаши шардоне
все е нещо
почти като нищото
вярвам в себе си
но не вярвам в утре.
днес е денят в който свършва завинаги.
останалото са двата часа след Армагедон.
|
