Тодор Котев

Тази ръка не е моя

Тази ръка не е моя...
Остана да лежи върху завивката,
когато изчезна лицето ти.
Думите изтичат между пръстите ми.
Течността облива тъжното момиче.
Тя плаче
и отлепва червена коприна
от своята кожа.
Разкъсвам я с ръка
и тя се разпилява
върху тялото ми.
Посягам да погаля себе си.
Тази ръка не е моя...
Гасиш устните си в пепелника
между изгорелите минути.
Минутите преди заспиване.
Искам да закрия очите си.
Задръж чадъра над главата ми.
Само ти можеш да видиш
сълзите ми.
Ръката ми
създава
тялото ти.
Тази ръка не е моя...
Лягаш върху облака от стихове,
който ти изпращам
между всяко вдишване.
Прозорците са замъглени.
Не поглеждай навън,
защото там няма нищо.
Докосвам устните ти
и събирам в шепите си
мокри думи,
които се стичат по кожата ти.
Тази ръка не е моя...
Не мога да изсвиря
звуците ти.
Опитах се да те заключа
във китарата.
Но лицето ти изчезва.
Тъжното момиче се съблича,
защото е самотно тази вечер.
Мелодията движи тялото й.
Искам да разпръсна облака
със пръсти
и да видя лицето ти.
Тази ръка не е моя...
Остана да лежи върху завивката,
когато изчезна лицето ти.
Думите изтичат между пръстите ми.
Посягам да погаля себе си.
Минутите преди заспиване.
Но там няма нищо.
Тази ръка не е моя...

- Колко е задушно днес – въздъхна тя,
същата, която някога се криеше
от времето и непознати магазини.
- Като пред буря – допълни той,
който продължаваше да бяга
от бурята и от любовни катинари.
- Може този път да е различно. – каза тя,
но се страхуваше да го повярва.
- Не гледам никога прогнозата – отвърна той,
защото бягаше от неизбежното.
- Вчера беше хладно и приятно – каза тихо тя,
но усмивката се скъса между устните й.
Беше чакала дъжда от много време...
- Аз имах много работа – каза отегчено той
и хвърли погледа си между сградите.
А тя го проследи и го намери.
- Върви ли работата – попита тя.
Не можеше да превъзмогне разстоянието.
И стягаше конеца между двамата.
Искаше да задуши и него, но не можеше.
Отново щеше да нареже вените си
на острите му многоточия.
- Горе-долу....- каза той,
а всъщност искаше да изкрещи,
защото тя го принуждаваше да лъже.
И двамата знаеха....
Тя млъкна
и скри сърцето си в джобовете.
-Ще се радвам, ако завали- каза той,
защото искаше да е свободен.
Мечтаеше да се удави в самотата си...
-Да се скрием някъде- прошепна тя.
Нуждаеше се от прегръдка
И ръцете й трепереха от студ.
Някога отдавна той беше първият,
захвърлил своята обвивка.
Сега тя първа се съблече.
Беше закована за мълчанието.
“Върни се”
“Слънцето ме заслепява”
“Красива си, когато плачеш”
“Плача, защото съм гола”
“Позволи ми да те нарисувам”
“Съществувам само в пръстите ти”
-Нека се намокрим и да пеем – каза той
и изведнъж захвърли дрехите си.
Беше се завърнал от далече...
- Добре- каза тя,
но се страхуваше.
“Искам да се скрия в теб”
“Побързай, преди да се събудя”
“Приюти ме в твойта стая”
“Безкрайна е, ще се загубим”
“Искам да потънем там завинаги”
-Сигурен съм, че ще завали- каза той
и погледна със усмивка слънцето.
-Ще чакаме да ни намокри – каза тя
и се скри дълбоко в него.
- Отдавна чакаме да завали – прошепна той
и заключи вратата на стаята.
“Сбогувай се със слънцето”

Пътеката е същата.
За кой ли път отново
минавам покрай себе си.
И пак не виждам никого.
И пак се спъвам в празното
на всички многоточия,
които като камъни
безспирно се търкалят
и влачат прах след вятъра.
Загубвам бавно стъпките,
които съм оставил
да бъдат пътни знаци
за бягство от въпросите.
Издирвам кръстопътища
и там ще чакам някого,
с когото да се срещна.
И знам, че няма никой
да мине покрай мен.
И също знам, че няма
дори и кръстопътища.
Пътеката е същата.
За кой ли път отново
минавам покрай себе си...

- Приятно ми е!
Аз съм Вашта котка.
- Нима?
Не помня да съм имал котка.
Сигурна ли сте,
че няма грешка?
- Разбира се, че няма.
Да не би да мислите,
че съм от глупавите котки?
Но господине,
ние с Вас сме влюбени!
- Господи!
Но Вие се шегувате!
Та аз дори не Ви познавам!
- Че как?!
Нали се запознахме:
“Приятно ми е!
Аз съм Вашта котка.”
Съвсем учтиво се представих.
- Но как решихте,
че сме влюбени,
когато току що се запознахме?
- Любов от пръв поглед
се нарича, господине,
чувството, което тъй умело
се опитвате да скриете.
- Това е абсурдно!
Да не сте се побъркала!
- Разбирам Ви.
Не се съпротивлявайте.
Може би Ви плаши болката
от бъдещата изневяра?
- Как не Ви е срам
да ми изневерявате!
Така ще страдам!
Вие сте жестока!
- Не виждате ли, че ме тласкате
със Вашта равнодушност
в лапите на друг!
- Каква нелепост!
Та аз дори не Ви познавам!
- Отчайвате ме!
Аз съм Вашта котка.
- Но нека бъдем честни.
Вие не сте моята котка.
- По-Ваша съм от всякога!
Навярно сте от глупавите.
Не случайно
ще прелюбодействам с градинаря.
- Аз нямам градинар.
- Разбира се, че нямате.
Аз ще го наема,
щом така ме пренебрегвате.
- Колко сте нахална!
В моя собствен дом! Безсрамие!
Но...
Котките не могат да говорят
и да наемат градинари.
- И с право си мълчат, горките!
Мъжете сте отчайващо ограничени!
И никога не слушате,
когато ви говорят.
- Нелепо е жена ми да е котка.
Нашата любов е невъзможна.
- Обичах Ви тъй страстно,
а Вие ме отблъснахте.
Довиждане!
- Почакайте!
Какво се случи
със прелюбодействието?
- За Ваша информация -
отдавна го извърших.
Вие ме принудихте
с абсурдното си поведение!
Изгонихте чаровната си котка.
- Почакайте!
Не ме оставяйте така самотен!
- Не мога да Ви чакам.
Изоставям Ви.

Нови автори
Галерия
За контакти
Форум