Юлияна Радулова

Остаряваме отвътре, Д.

Д., остави тази дълбока сянка да падне -
паяци и сталактити гледат с едно общо око,
ръцете им пипнешком търсят
сигурност в уличните лампи.

В четири и половина сутринта
стрелките на часовниците се правят
на волейболисти рецитиращи поезия -
би ли предположил, че в този час във Виетнам
едно момиче със скъсани мрежести чорапи
и малък чадър се навежда да вдигне химикал?

Този, който иска да бъде модерен,
да говори сега или да млъкне завинаги.

Остаряваме отвътре, Д.
Джобовете ни са пълни със салфетки
и пазарни списъци.
Зад витрините не виждаме вече
Силвия Плат като малко момиче.
В очите ни луната не плете сини пуловери
и нося обувки на токчета
само когато искам да стъпча мрака между ребрата.

Д., понякога си мисля,
че използвам погрешно думата “обичам”.
Казвам “обичам”, а все едно съм казала “кука”.
Нещо, което се затъква в бузата ми
и не може да се извади,
иска мен, иска мен и това е.

Понякога се чувствам като
пожълтяло листо на салата.
С тази моя несигурност,
какво ли може да се случи, Д.?
Гарантирам ти, че понякога не съществувам.
Не разбирам как можеш да вярваш,
че бих могла да те убедя в нещо.
Каквото и да е то.

Отдавам прекалено голяма важност
на сухите дървета
и златните си сънища.

Сухото дърво пред блока
прилича на
гръбначния ти стълб,
изгубил с времето еластичността си.
Обичам го наслуки –
а ти се трогваш така,
както се трогваш на шепа сол,
хвърлена в пустото око на циганина.

Понякога го шпионирам,
когато зад него се крият
кърмещите майки в градинката.

Днес,
седнах на един пън,
протегнах ръце към слънцето
и се превърнах и аз
във дърво.

Какво да правя
със златните си сънища обаче -

един много бял лебед
всяка вечер умира на стената ми.